СПЕЦИАЛИЗИРАН НАУЧЕН СЪВЕТ ПО ЛИТЕРАТУРОЗНАНИЕ ПРИ ВАК

ВЕЛИКОТЪРНОВСКИ УНИВЕРСИТЕТ "СВ. СВ. КИРИЛ И МЕТОДИЙ"

ФИЛОЛОГИЧЕСКИ ФАКУЛТЕТ

 

 

Николай Иванов Ненов

 

ПОТЕКЛО И РАЗВИТИЕ НА БЪЛГАРСКАТА ХАЙДУШКА ЕПИКА

 

А В Т О Р Е Ф Е Р А Т

на дисертация за присъждане на образователната

и научна степен "доктор"

 

                                                                                     Научен ръководител:

                                                                                     Доц. Анчо Калоянов

 

                                                                                     Рецензенти:

                                                                                     Проф. д.ф.н. Георги Данчев

                                                                                     Ст.н.с.I ст. Стефана Стойкова

 

Велико Търново, 1998 г.

 

 

ВЪВЕДЕНИЕ. Във Въведението са набелязани някои от въпросите, върху които се спираме в хода на изследването. Едни от тях разглеждат "дружинният" характер на българската хайдушка епика, чийто произход, поради тази й специфика, може да се търси в домашна­та войнска традиция. Примерите от съчиненията на Ана Комнина, на Никита Хоният, Проложното съчинение на Михаил Войн от Потука и др., показват сходства в начина за водене на бой, определян (съвсем не безпристрастно) като "разбойничество".

"Разбойничеството", устойчив момент в бойните действия на българските военни (нередовни) и хайдушки дружини, не е същи­на на традиционните войскови умения. То е част от фолклорно-митологични представи, с корени в посветителните обреди за юноши. В тях присъствието му е обусловено от същността на посветителната дружина, оцеляваща, изхранваща се чрез грабеж. Подобни традиционни "умения" проникват във военните формиро­вания посредством регулярните войнски посвещения, осигуряващи поредния набор. Механизмите, с които се осъществява годишната възрастово-полова стратификация на обществото, при загубване на държавността, се съхраняват във фолклорна среда като социализиращи. Тук войнските функции същест­вуват в латентно състояние, получа­ващи, по всяка вероятност, възможност за изява само при създаване или разпознаване на адекватна ситуация.

Моделът за водене на бойни действия от профе­сионални военни до 14 век може да се нарече "висока" или официална традиция. Ранните хайдушки дружини насле­дяват този модел, запазил се като снизен вари­ант, фолклорна реплика. По-късните хайдушки дружини го обо­гатяват, усвоявайки бойния опит и на други балкански народи. Във фолклорната поетика се съхраняват образите на предводи­теля и байрактаря, а броят на хайдутите в дружината остава подвластен на други устойчиви повест­вователни схеми. Песен­ните варианти съхраняват предимно старинни фабулни и изобра­зителни клишета, постоянни формули, които издават потеклото на хайдушката ни епика.

При изясняването на проблематиката сме взели в пред­вид и формулираните от Ст. Стойкова задачи за проучване на хайдушките песни. Сред тях на първо място стоят въпросите за сюжетното и мотивно богатство, териториалното разпространение и честотата на вариан­тите. На второ място се поставя по-нататъшното проучване и изясняване на същността на хайдушките песни, въз­никването и развитието им.

За изпълнението на тези задачи от особено значение е поз­наването на методиката за работа, която Михаил Арнаудов формулира през 1920 г. във връзка със заниманията му върху българските обреди и легенди (СбНУ 34, с.6). Според него трябва да се следи за "географията" на сюжетите, тъй като разликите в отделните песенни вари­анти до голяма степен са отражение на регионалното проявление на българската фолклорна култура. Съвкупността от вариантите и разночетенията между тях осигурява обективност и достовер­ност на реконструкцията на изходните сюжети по отношение на семантиката, относителната им тежест в структурата на фолк­лорната култура, предоставя възможност за проследяване на по­теклото и развитието им в синхронен и диахронен план.

 

В Първа глава БЪЛГАРСКАТА ФОЛКЛОРИСТИКА ЗА ХАЙДУШКИТЕ ПЕСНИ сме извършили преглед на предходните изследвания, проследили сме проникването на названието "хайдутин" и географското разпространение на названията за хайдути в българския песенен фолклор.

При фолклористичния преглед са очертани различните етапи, оценки и приноси на български и чужди изследвачи, проблемите за жанра и историзма на хайдушките песни. При появата на бъл­гарската народоука хайдушките песни все още се развиват, ак­тивно участват в изграждането на националната идеология. Това предопределя сравнително късното изучаване на хайдушките пе­сни (М.Арнаудов).

През последните пет десетилетия в българската фолклорис­ти­ка хайдушките песни задържат погледа на мнозина главно заради разчетената в тях борба на народа за политичес­ка и социална правда. Появата на повече изследователи, работещи в различни измерения на те­мата, увеличава резултатите; появяват се работи, които и днес не са загубили своето значение - съпостави­телните изследвания на Цв. Романска и Ст. Стойкова, които разглеждат общите теми в балканския песенен фонд, етноспе­цифичното, развитието на хайдушките песни; работата на Петър Динеков, в чиито изследвания литературоведският подход успява да се наложи като класически за фолклористиката и др.

В своята работа Димитър Осинин се стреми да състави исто­рия на хайдутството, като използа пе­сенни текстове, изхождай­ки от твърдението, че хайдушките пес­ни са летопис на хайдушкото движение, което отразяват и описват.

В следващото поколение учени се открояват Радост Иванова и Тодор Ив. Живков. Изследванията на Т.Ив. Живков върху про­блемите на фолк­лорната култура през Възраждането и появата на "нов фолклор" са същностни за разбирането на трансформацията и еволюцията на хайдушката песен през този период.

По един или друг повод мнозина автори разглеждат теми от българските хайдушки песни - български (E. Теодоров, Ст. Боя­джиева, А. Калоянов, Т. Моллов, Вл. Демирев и др.) и чужди (И.Шептунов, Н.А. Новгородова, В. Гаш­парикова, Б.Н. Путилов).

Съществена част от изследванията върху хайдушките песни представлява работата върху регионалната специфика. На първо място чрез нея се обогатява фондът от записи, проследява се географията на фолклорния факт, локалните особености на пе­сенната традиция, разпространението на песните за късноисто­рически личности, наличието на цикли от песни за някои от тях. Показателни в това отношение са работите на Т.Ив. Живков за Добричко и Сливенско, които извеждат на преден план закономерности, валидни не само за конкретен ре­гион.

Изследването на Никола Примовски върху хайдушкия песенен фолклор в Родопите е първото монографично изследване на реги­онална песенна традиция. Авторът проследява про­изхода, видо­вете хайдушки песни, сюжетното многообразие, жан­ровите особе­ности. По широта на проблематиката изследването няма аналог.

Регионалните изследвания на хайдушкия фолклор далеч не покриват българското етническо землище. Повечето от тях се правят за региони, в които може да се проследи активно хай­душко движение през 19 век. Така отново се отдава първенству­ващо значение на връзката между хайдушкия фолклор и хайдутст­вото. Като цяло пред регионалните проучвания все още стоят редица нерешени задачи и преди всичко - покриването на "белите петна" в географията на фолклорните факти.

За разбирането на генезиса на хай­душките песни от същест­вено значение е познаването на тяхното развитие, свързано с актуализиране и адаптиране на фабули, образи и преизползване на изразни средства. От Възраждането насам на хайдушките песни се гледа като на отразяващи непосредствената действи­телност, затова биват определяни като исторически. Христома­тийно е вече твърдението за из­растването на хайдутина от разбойник в народен закрилник и борец за свобода, твърдение, показващо зависимостта на фолклористиката от ис­торическата наука. Индивидуалната съпротива като начална фор­ма на хайдутството, посочвана от историци, няма поетически аналог.

С формулирането на т.нар. "късен епос", към кой­то се причисляват и хайдушките песни, Б.Н. Путилов предоставя въз­можност да се проследи отношението им към проце­сите на нацио­нално съзряване и постепенното им трансформиране в епос с национален характер.

Принадлежността на хайдушките песни към сферата на епи­ческото произтича от спецификата им; те притежават свой епи­чески контекст - предания, легенди, топоси свързани с имена на хайдути. От своя страна появата на балад­ното начало в българския фолклор снема конфликта от междует­нично на междуличностно ниво. Като по-актуална спрямо фолк­лорните естетически критерии новата жанрова структура привли­ча сюжети, които чрез нея успяват да се съхранят, придоби­ват популярност и масово разпространение.

Честите обобщителни названия, характерни за песента на ХIХ век, изграждат контрапункт на единичните персонажи в по-късни­те записи, при което се противопоставя колективното на инди­видуалното начало, процес, подчинаващ се на общите закономер­ности при формирането на Героя като част от политическата ми­тология и пример за подражание. Въпреки това названието "хайдутин" не придобива ав­томатично ново значение, героичният му ореол се изгражда постепенно. То става известно в българските земи преди Възраждането, но масово разпространие добива едва тогава, когато се очертава нуждата за означаване на качествено нов персонаж в песните - борец срещу поробителя. Сред първите политически митове е този за ГЕ­РОЯ, в амплоато на когото се вписва образът на хайду­тина "закрилник". Песните конкретизират и героя, и неговия противник, който всъщност е политически, а не фолклорен (епически), национален, а не етнически.

Заедно с национално-освобо­дителното движение се формират нови поведенчески и повество­вателни модели в хайдушките песни. В тях героичното е изве­дено на предна линия, активното начало се превръща в идеал.

 

В ГЛАВА ВТОРА представяме териториалния обхват и тематичния състав на хайдушките песни.

До 1878 г.са отпечатани около 80 хайдушки песни (в число­то не влизат тези от сборниците на Веркович, Миладиновци и Чолаков, както и многобройните издания на пе­с­нопойки, календари и др. подобни прояви на "народната" ли­тература). В Сборника за народни умотворения са публикувани око­ло 700 песни, където до появата на първите сбирки, пред­ставящи определен регион ("Фолклор от Еленско"), голям брой хайдушки песни не се отпечатват. В други 23 сборника са поместени 1200 песни. Така в на­блю­дението ни попадат около 2000 текста, всеки от които пуб­ликуван само веднъж.

Прегледът на песните за исторически засвидетелстваните хайдути (Новак, Индже, Чавдар, Хайдут Велко, Марко Бочар, Кузман капитан, Ильо войвода, Румена войвода) показва различ­ни специфики във фолклорната менталност, съществуване на митологични матрици в линейното време и тяхното преобразуване в поетически.

При проследяване географията на имената на хайдушките войво­ди се очертават отделни регионални и локални песенни традиции. Общобългарско разпространение имат Стоян, Богдан, Никола, Чавдар, Бояна и Гроздана.

Посочването на поне десет от общоетничните мотиви в хайдушките песни е приоритетно за работата ни. Чрез тях ще може да се очертаят основните теми, да се покаже до каква степен те присъстват в живота на българите, какво от сюжетното многообразие е достояние на всички тях. Подбраните тук са сред най-често изследваните, някои от тях се възприе­мат като емблематични за хайдушката тема. Географията на повечето може да се проследи без особени усилия в сборника с народни балади (СбНУ 60).

I. Избор на войвода; II. Измръзнали хайдути; III. Обир на хазна; IV. Хайдушка сватба; V. Сестра/Кумица предателка; VI. Темата за Свекровото имане ("Хайдути мъчат мома за имане", "Чорбаджийска снаха мами хайду­ти"); VII. Хайдутин отмъщава на чорбаджийска щерка; VIII. Темата за Грешния хайдутин; IХ. Умиращ хайдутин  на планина/в тъмница; Х. Хайдутин на бесило/кол.

Поставените на фокус десет общоетнични мотива изграждат парадигма от "хайдушки" текстове, различна от съставяните в изборниците с песни, предназначени за по-широка аудитория. В последните неизменно присъстват такива, познати от единични записи и песнопойки. Тези и други подобни текстове десетилетия наред изграждат представата за хайдушка песен.

Представените от нас десет общоетнични мотива притежават изключителна тежест в корпуса на хайдушката епика - през епо­хата на българското Възра­ждане те участват във формирането на националното самосъзнание. Мотивите с общоет­нично разпростра­нение оформят своеобразно ядро на хайдушкия песенен фолклор, в периферията на което се разполагат множе­ство варианти и версии. Всичко това дава основание, на базата на основния корпус от хайдушки песни, да се поставят въпросите за потеклото и развитието им.

 

ГЛАВА ТРЕТА. ПОСВЕТИТЕЛНИТЕ ОБРЕДИ ЗА ВОЙНИ И АРХАИЧНИТЕ ПЛАСТОВЕ В БЪЛГАРСКИТЕ ХАЙДУШКИ ПЕСНИ. Темата не е била обект на специално внимание във нашата фолклористика. Доколкото все пак се установяват реликти от подобни обреди, те са посочвани предимно в сферата на сватбените и предсватбените обичаи (лазаруване), тъй като там най-отчетливо се регистрира смяната на социалния статус.  Върху темата съсредоточават усилията си предимно етнографи (М.Габ­ровски, С.Генчев, В.Попов), което е естествено, имайки предвид тежненията на етнологията към социалните институции.

Българските хайдушки песни съхраняват устойчив образ на мъжка въоръжена общност със собствена йерархия, която преодо­лява различни изпитания под ръководството на войвода и бай­рактар. Затова голяма част от фабулите се съсредо­точават върху техните действия.

Обичаят "за преминаване" е обусловен от няколко елемента, значими за извършването му: 1. Изходен статус (по възрастови причини и полова определеност) "неженени момчета", "едногодци у годин,/ едноимци по име"; 2. Обичай за отделяне (тра­пеза, служба), който съдържа и приобщителен аспект (сформиране на група, дружина); 3. Белези на прехода - път, изпитания, забрани, сватбени мотиви, мнима смърт; 4. Обичай за приоб­щаване (форми на социализация). Последната фаза не се регист­рира в хайдушката епика.

Пътят на дружината е един от съществените елементи, показващи отношение към посве­тителните обреди. Придвижването е отразено в шаблонни контрукции, представено като напускане и връщане, временно отделяне от познатото, усвоеното.

Основни епизоди от посветителните обреди и тук са поглъ­щане от чудовище, изпитания под формата на вграждане в църква (общ символичен дом на но­вопосветените); прозират характери­стиките на пос­ветителната дружина: "вълча" образ­ност, групова смърт в общ дом (измръзване, затваряне в манастир; изгаряне в плевник); пази се спомен за архаични институции като авунку­лата и фратриархата. При анализа си в трета глава търсим соб­ственоетничния опит, съхранен в поетичните образи, изграждащи българската хайдушка епика.

В обзора си върху рефлексиите на войнските посветителни обреди във фолклорната култура посочваме исторически засвиде­телствани институции, обвързани с темата - т.нар. чиготи (в прабългарското общество). Посветителни обреди вероятно са имали и другите съставки на българската народност, но повсе­местни и единни те са станали в периода на българското езиче­ство (VIII-IХ) век, ко­гато се формират единен Пантеон и обре­ди, под­чинени на българската митология и езическите ритуални комплекси.

Функционално обредите подготвят новия набор вой­ници и санкционират полово зрелите. С християнизацията риту­алът се изменя - патронът покровител става светец. Трансфор­мационният процес се онагледява от старобългарското войнско сказание ("Чудото с българина"), където Св.Георги е предста­вен като воински покро­вител. Песните, които съпътстват обре­да, вероятно имат илюс­тративен или протоколен характер. Като обредни, а по-късно и епически, те имат дидактична функция, доколкото Героя в тях служи за пример. В своето раз­витие пес­ните подчертават дружинния характер на обредите, осъществява­ни под покровител­ството на предводител, което се оказва съществен белег за бъдещето им разграничаване от юнаш­ките.

През ХIV век на Балканите се налага нов модел за во­дене на битки - с малобройни отряди от наемници. Наличието на про­фесионална или наемна армия и липсата на редовна войска и опълчение са сигурен знак за края на воинските посвещения. Разпадането на съществуващата система обосо­бява обредите като социализиращи, съществени единствено за фолк­лорната култура. В сфера­та на фолклорното подобни обреди губят своето предназначение, което определя явлението като реликто­во. Текстовете, отнасящи се към посвети­телните обре­ди, са в тясна връзка и с военната, и с брачната тематика и заради това са особено жизнени през средновековие­то, когато се явяват нормативен регулатор на социализациите.

Достигналите до нас песни съхраняват редица сюжетни цяло­сти и образно-тематични ядра, които позволяват една сигурна реконструкция и обвързва­не на потеклото на хай­душките песни с юношеските посветителни обреди в древността и социални институции в епохата на бъл­гарската държавност през средновековието.

С края на наборната армия и войнските посветителни обреди някои категории зависимо население запазват привилегиите си (не плащат определени данъци), срещу което упражняват специфична военна служба. От по-късен период те са известни като харбалии, дервентджии, баждари, мартолоси и др.. Много са примерите, ре­гистрирани в османотурски документи, които говорят, че значи­телна част от хайдутите са принадлежали към някои от категориите население, притежаващо правото да носи оръжие, познаващо организирания, военизиран живот.

Произходът на хайдушките песни може да се обвърже с реалии и институции за възрас­тово-полово деление на обществото, принадлежащи на българско­то езичество. Те от своя страна се обвързват функционално и географски с места и поселения, разположени на граница и из­пълняващи граничарски функции. Ситуирането им едва ли трябва да се съобразява с променливите държавни граници. Такива места могат да бъдат планинските проходи, землени валове, те­ритории, възприемани като "отвъдни" в собственоетничната ни концепция за света. Особеният статут на населението там вероятно се запазва до късно, макар назоваването му да е про­менено (войнугани, мартолоси, дервентджии).  Явлението е познато в пределите на цялото етническо землище, а определянето на раз­личните центрове, генериращи сю­жети с хайдушка тематика, може да се осъществи при обозначава­нето на различните територии, възприемани като отвъдни в про­странствения модел на света, спрямо които ще се разположи центърът.

Изпитанията при ИЗБОР НА ВОЙВОДА - стрелба през пръстен, скок над байрак, сабя, харбия или кон, печене на жив овен, мятане на камък подчертават войнската тематика; игрането на хоро - обредната.

В анализа на мотива за ИЗМРЪЗНАЛА ДРУЖИНА се поставя акцент върху възможните топоси и патрони на посвещения, обвързани с излизането на дружината в определени каландарни моменти.

ТРАПЕЗАТА в хайдушките песни пази характеристиките си на обредна, съставя се на съсловен принцип (дружина) и е един от сигурните елементи, указващи жертвоприношение (служба).

Песните с мотив ХАЙДУШКА СВАТБА притежават географ­ско разпростране­ние, обвързващо се с наличието на стар култов център, възприемник на който става Малка Света гора Сливенска (във варианти София, Солун). В случая се интерпретират познатите семантични рамки на сват­бата като действащ и познат обреден комплекс за преминаване, запазил в себе си смисъла на променящ човешкото битие.

"ХАЙДУТИ" В НОЩНОТО НЕБЕ. В тази част от главата се проследяват сюжетните връзки между съзвездията Голямата Мечка и Плеяди (наричани Хайдути, Харамии) и хайдушкия епос, опосредствани от космологически представи, отразени и в топо­нимията като земна проекция на небесното присъствие.

 Астралните сюжети могат да се разчетат единствено в контекста на българската фолклор­но-митологична традиция. Те са структурни елементи от митоло­гичната система и пазят части от цялото, затова и реконструк­цията им е възможна.

Образът на БАЙРАКТАРЯ и неговият байрак са ключови в астралната семантика, доколкото текстовете представят персонажа като звездоброец, а неговият атрибут - уред за наблюдение, комета-змей-знамение-войска. Астрономическите черти в образа на байрактаря го поясняват откъм потекло. В духа на новото време образът е възприеман като жизнеутвърждаващ, дос­тоен за последване в примерите на героизъм.

Песните с мотив ХАЙДУТИН - ОРАЧ имат съществен принос за формиране на възрожденската представа за хайдутина-закрилник, който е призван не да ра­боти "мирен труд", а да се бие с потисника.

Връзките на хайдушките песни с календарната стопанска дейност не са само на ниво обред. Фолклорно-митологичните представи уподобяват състоянието на временна смърт на участ­ника в изпитания за преход в друг социален статус с познатите параметри на мита за умиращия и възкръсващ аграрен бог.

В песните от този мотив членовете на епическата опозиция се проявяват не като етнически оп­ределен противник, което прави изме­ренията на конфликта не етнически, а социални.

Устойчива част в повествованията е ТОПОСЪТ "БИТКА", представящ смъртта на дружината (в образа на потеря). Заиграването на "хоро" преди влизане в сражение е ключ към действията в шаблонното изображение, в което "кат се наляво обърна,/ дор се надясно завъртя" и др. под. са част от описанието на своеобразен танц. Това подсказ­ва обредна ситуация, в която танцът изобразява ри­туален бой. Хорото и игрането в хай­душките песни притежават изключително знаков характер, а при­съствието им предполага обредни дей­ствия.

Масовата смърт (мнима, ритуална) говори за масови посве­щения, които изискват специални места за извършване на този акт - ко­лективни погребения, известни като русалски, латински, джама­ларски или кукерски гробища.

Констатираните особености в поетиката на хай­душките песни говорят за изобразителен похват, предаващ риту­алния танц в акта на посвещение, завърш­ващ със смърт (мнима, социална).

Песните за ОБИР НА ХАЗНА също попадат в контекста на астралните сюжети - разпознават се отделни елементи-класификатори, които причисляват мотива към "небесната" парадигма. Такива са умерване на хазна-звезда, персонажите: Кадъна със седем кочии (Плеядите), малко хайдутче - звездата Влахче; календарната проекция на обира - по Гергьовден (за­леза на Плеядите, появата им (= раждане) на Летен Тодоровден; срв. раждане на дете по време на обира).

По-късните иманярските разкази придават на песните за обир на хазна нужната достоверност, което помага за трансформацията на предишните им значения, актуализира ги и ги съхранява. Това неизбежно тушира знанието за звездното небе, изважда образите от контекста на систем­ността, за да превърне небесните знаци и послания за земното царство в "царски" хазни.

 

Четвърта глава МОТИВЪТ ЗА СМЪРТТА В ХАЙДУШКИТЕ ПЕСНИ - ОТ КОЛЕКТИВНАТА УЧАСТ КЪМ ИНДИВИДУАЛНАТА СЪДБА е с особено значение за разбиране на потеклото на хайдушките песни и проследяване на тяхното развитие. Мотивът за смъртта е широко разпространен, реализиран в множество песни, обект за проучване у мнозина изследователи.

Хайдушката смърт се възприема като естествен завършек, край, предопределен от развитието на епичната линия, етап от борбата срещу поробителя. Въпреки това гибелта на хайдутина не се отличава с многовариантност, напротив - всичко говори за определени схеми на отразяване и поглъщане на конкретно събитие, които се запазват до най-ново време. Това ни позволява да разглеждаме хайдушката дружина като фолклорен модел на посветителна дружина, за която смъртта е всъщност т.нар. "временна смърт", а вариантите на хайдушка кончина - различни ме­ханизми на посвещение.

В първия раздел СМЪРТТА НА ГРЕШНИЯ ХАЙДУТИН проследяваме териториалното разпространение на мотива, при което допускаме регионална спеифика при съз­даването на отделните епизоди, която при битуването и разпространение­то на песните от двата типа загубва донякъде своите характе­ристики. Техните варианти представляват повествователни модели за изобразяване на едно и също действие - поетическа интерпретация на посветителни обреди.

Социалната неустановеност на персонажа е стимулатор на действия, разчетени от своите (посветителната дружина) като подвизи, а от чуждите (хората със установено социално положение) - като "грешни" постъпки. В параметрите на "греха" се вместват различни действия - неспазване на традицията, извършване на неразбираеми постъпки, разпознавани като нехристиянски, езически деяния. Дори като реликти от посвети­телни обреди картините не представят достоверни изображения. Очевидно в песните не става въпрос за истинско печене на дете (на скара, шиш, ръжен, чеверме), вероятно не и за обредна ситуация, съпровождана от такива действия, а за мнимо, ритуално изпита­ние, увенчаващо новия социален статус на персонажа, завърш­ващо с подвиг.

Песните за "Грешния хайдутин" пазят едно ранно състояние в развитието на "жанра", поставят въпроса за същността на "хайдушките" песни и по всяка вероятност отразяват възрасто­во-полови посветителни обреди за юноши от времето на българ­ското езичество. Подобни обреди се характеризират с групов, дружинен характер, но в песните те са представени от гледната точка на един от участниците. Така се създава впечатление за инди­видуалност, в която всеки от слушателите може да разпоз­нае собствената си съдба, може да съпреживява с героя. Тази специ­фика се определя и от дидактичната функция на песните, които участват във формирането на набора войни, притежават функции на обредни, а по-късно и на епически песни.

 Широкото разпространение на темата може да се обясни най-малко по два начина - с повсеместното присъствие на посвети­телните обреди или със засиления интерес към сензационния и развлекателен текст през Възраждането. Без да са взаимоизключващи се, второто предположение е с по-големи "заслуги" за присъствието на темата във фолклорната култура.

Фолклорът като художествена система представя действител­ността в хайдушките песни специфично, нейната природа се експлицира квазиисторично, а описаното представлява възможна поетическа интерпретация на обредна ситуация.

В мотива ПОГУБВАНЕ В ЦЪРКВА/МАНАСТИР посещението в деня на патрона е свързано с притежаването или придобиването на покровител. Ясно са означени връзките между вуйчо и племенник, говорещи за архаичните пластове в хайдушката епика. Пребиваването в църква или ма­настир сред гора указва конкретния обект за провеждане на об­реда, по-точно неговия християнски възприемник. От своя стра­на манастирът (съотнасящ се с множество) вероятно е топос за дружинни посветителни обреди, а църквата - за индиви­дуални.

УМИРАЩИЯТ ХАЙДУТИН в тъмница или навръх планина е сам, без дружина, но винаги с помощник - птица. Изземването на индивида от социалните структури за изве­стен период от време показва връзка с "преходните" обреди. Липсата му е съпро­водена от ано­малии и временна разруха. Тези обстоятелства дават основание да се съпостави и уподоби отсъствието на героя с аналогични състояния на добре познати митологични персонажи. Подобни последици произтичат от отсъс­твието на светец (в коледни текстове) или на умиращото и въз­кръсващо аграрно божество (в класическите митове). Връзките в системата се осъществяват посредством обред за инициация, доколкото той като всеки преход е обновление. А то винаги се осмисля и ритуално се представя като смърт и ново раждане.

Инициацията често се синхронизира с календарните измене­ния и съответстващите ритуали на умиращите и възкръсва­щи аграрни богове. Обвързването на култа към умиращото и въз­кръсващо аграрно божество със социализиращи институции спо­собства за уеднаквяването на някои поетични изразни средства и образи. Сред тях се откроява болния хайдутин в Карно­батската кория. Календарно сюжетът се обвързва с времето за жътва, а персонажът се успоредява с рожбата на нивата (срв. обреда Брада).

Връзките между жътварските песни и хайдушките имат своите предпоставки във формирането на поетическата система, която в своя развой от верско-митическо към метафорно-поетическо претърпява няколко етапа, в последния от които обредно-сакралното се битовизира, а песните се присъединяват към баладите. По всяка вероятност "историята на пшениченото зърно", от­разена в хайдушките песни, пази отглас от мито-ритуален ком­плекс за реинвеститура на митологичния владетел. Прераждане­то, реинкарнацията в юношеско състояние е типичен мотив за старобългарските историко-апокрифни повествувания. Взаи­модействието им с фолклорната култура е несъмнено, което по­ставя потеклото на опозицията вехти:млади войводи в по-друг ракурс, указващ митологичния й произход. Подобни фабули през 19 век са само поетически клишета, поддържани от систем­ния характер на фолклорната култура, съхранила поради тази си специфика рудименти от по-ранни соционормативни механизми, регламентиращи смяната и адаптацията на полово-възрастови групи към социалния колектив на етноса.

Реализираните връзки между хайдушките песни и митологема­та умиращо и възкръсващо аграрно божество, осъществени в ре­зултат на уподобяване заради временната (посветителна) смърт, задават повествователни механизми, които изграждат сходни об­рази, вградени в различни фолклорни структури, като по този начин съхраняват сложното единство на българските мирогледни представи.

Песните с мотив ХАЙДУТИН НА КОЛ ИЛИ НА БЕСИЛО се обо­собяват в отделна група, заради специфичното представяне в тях на смъртта като сватба.

Съвкупността от знаково натоварените топоси, обредни дей­ствия и персонажи в песните с мотив Хайдутин на бесило, офор­мя картината на специфичен ритуал. Той ни представя вариант на шаманско посвещение и придобиване на дух-покровител (сват­бата на шамана с небесната му жена).

Описваната ситуация при хайдутина на кол притежава черти, познати ни вече от песните с мотив "Хайдутин на бесило". Това ни дава основание да допуснем, че става въпрос за едно и също "събитие", описа­но по различен начин или достигнало до нас в различни редак­ции.

 Именно чрез мотива за хайдутина на бесило в най-силна степен хайдушкият фолклор осмисля образа на героя. В края на 18 и началото на 19 век в хай­душката песен настъпват промени, които са отражение на обек­тивната историческа действителност и в резултат на това - на промени в изискванията за героична личност. Героическа­та тенден­ция засилва позициите си във фолклора, което я прави актуална съставка в националната култура. Фолклорът по време на Възра­ждането e в услуга на националната идея, същевременно участи­ето му във формирането на българската национална кул­ту­ра пос­тавя изисквания спрямо него, използват се онези негови проя­ви, които са актуални за структуриращата се национална култу­ра. Това допринася за префункционализирането на мотива, в който се разчита нов поведенчески модел.

 

В Пета глава БЪЛГАРСКИТЕ ХАЙДУШКИ ПЕСНИ - ОБЕКТ И СУБЕКТ  В ЕТНОТРАНСФОРМАЦИОННИТЕ ПРОЦЕСИ ПРЕЗ ВЪЗРАЖДАНЕТО представяме песните в контекста на процесите стимулиращи изявата на българското национално самосъзнание, довели до формирането на българската нация. Те ги премоделират и утвърждават в модел за нов тип активно поведение, противоположно на това в началото на робството. В тях се регистрира възрожденското свето­усещане. Персонифицира­нето и именуването на Героя, както и появата на цикли от пе­с­ни за него е част от етнотрансформационния процес. Възрожденската драматургията също се явява фактор за утвърждаване на идеализирания образ на хайдутина, обслужващ националната кауза. Известни са поне десетина пиеси, които утвърждават идеализирания образ на Героя.

 Хайдушките песни не са последния конвулс на фолклорното творчество. Те са съедини­телна брънка между традиционната и националната култура, ос­нова за приемственост и предпоставка за формирането и утвърж­даването на националния пантеон. В про­цеса на формирането му участват множество фактори, но сред тях се откро­ява присъствието на хайдушката епика. Сам по себе си "пантеонът" е категория на националното самосъзнание, отношение към онези, които създават нацията и за това предста­вата за тях се изгражда чрез културата и най-вече чрез нацио­налното изкуство.

Българското възраждането е период, в който започва процес на етническа транс­форма­ция, чиито измерения се изразяват в превръщането на българския на­род в българска нация. Той влияе и върху хайдушките пес­ни, които се променят първо на регионално равнище - песни­те получават нов стимул за живот, обвързвайки се регионално със съществуващото хайдушко движение, чрез именната система или чрез "разпоз­наване" на повествователни схеми. Това дава право на мнозина да наричат хайдушките песни "летопис" на хайдушко­то движение. Появяват се песни за множество местни герои, но сред тях изпъкват Индже, Стефан Караджа и Хаджи Ди­митър, за които се оформят цикли от песни, представляващи тяхна поети­ческа биография.

Циклите от песни за конкретна историческа личност отго­варят на изискванията на новото време, на възрожденската есте­тика и съответстват на представите за начина на борба с поро­бителя. Песните се разпространяват в периодичния печат, къде­то революционното движение се обвързва с хайдушките традиции; присъстват в множество песнопойки - печатни и ръкописни. Голямата им популярност ги превръща в актуална форклорна със­тавка на българската национална култура, която подпомага узряването на нацията чрез своите нови форми, чрез участието си в изграждането на българската политическа митология и фор­мирането на примери за подражание.

Извоювали си подобно положение в обществото, придобили способността да влияят върху действителността, в която съществуват, хайдушките песни стават (или се припознават за) на­ционален епос. Отношението към тях се променя успоредно с развитието на етнотрансформационните процеси. Те придобиват ново битие, като стават част от идеологията, присъстват на прохождането на нацията, оформят се като символ на съпроти­вата срещу поробителя. Едва ли е случаен фактът, че литератур­ните интерпретации на хайдушки теми и образи в новата българ­ска литература са многобройни, докато юнашкият епос не се радва на подобно внимание.

Още с указването на етническото противопоставяне хай­душките песни придобиват черти на епическо произведение. Основ­ният конфликт в епоса НИЕ - ДРУГИТЕ бива разпознат и тук, а това от своя страна влияе върху възприемането им. Задействат се реверсивни механизми, които причисляват към сферата на епическото всички песни, възпяващи хайдути. При това положе­ние хайдушкият епос съществува в известна степен повече в менталността, предпоставен е като такъв от изследователите. Липсата на редица формални белези отличава песните от съще­ствуващата класическа епическа традиция. Хайдушките песни не се изпълняват от професионални певци (изключение правят къс­ните по време панаирджийски певци). Десетосричният размер им е почти непознат. За разлика от сръбските хайдушки песни, българските не са възприемници на юнашките. Отсъства обединяващият персонаж на евентуалния епически цикъл. Тези отлики се обясняват с наличието на "късен епос" (Б.Н.Путилов). Тук параметрите на епическото явно се изразяват в героичното начало и разпознатото етническо­то противопоставяне.

Новото време създава песни, в които действителността присъст­ва много по-осезателно - и като локус, и като персона­жи. По­следните се вместват в утвърдените вече представи за хайдути, в познати поетически рамки и участват в сюжети, ко­ито са само поетическа фикция и не са достоверни. Оформила се в зората на българското Възраждане, тенденцията за създа­ване на цикли от песни в хайдушкия фолклор подпомага превръ­щането на хайдушки­те песни в национален епос. Той е не само израз на национално съзнание, но и мощно средство, което крепи това съзнание, оп­ределя общата национално-историческа мисъл.

В етнотрансформационния процес у нас определящо е общоетничното, а не регионалното ниво. Свързаните с този процес прояви на фолклора също се реа­лизират в рамките на общоетничното, за разлика от "класичес­кия" фолклор, който се изявява предимно на регионално и ло­кално ниво. Благодарение на повишените комуникативни възмож­ности в обществото, песните, принадлежащи към новия фолклор, се разпространяват повсеместно, като тира­жирането на точно определени мотиви и персонажи неминуемо оказва влияние и върху фолклорната песенна традиция.

Всъщност хайдушките песни се оформят такива, каквито ги познаваме днес, едва след определен момент, в който им се приписват идеи, изпълващи ги с ново съдържание. В тях в най-голяма степен са различени конфликти между българите и осман­ските поробители. В унисон с оформения вече политически мит на българското общество - този за Героя, хайдушките песни би­ват привлечени за целите на политическата борба, където ста­ват пример за героично поведение.

В социокултурната обстановка след Освобождението парадиг­мата, издигнала на пиедестал хайдушките песни, за дълго ще остане валидна. Тя рефлектира върху обективния ход на научно­то познание, където хайдушките песни се установяват като уст­на поетическа и с т о р и я на хайдушкото движение.

 

ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ ДУМИ. Ситуацията в следосвобожденското общество поражда нуждата от героизиране на вече "предходния" исторически период, за доказване правото на свобода. Тази нагласа поражда едно вир­туално пространство, в което се разполагат предимно хайдушки­те народни песни. Сред тогавашните културни послания и знаци, в тях най-отчетливо се вижда сблъсъка с поробителя. Това ком­пенсаторно действие, породено от комплекси за пасивност и "подарена" свобода, до голяма степен способства за възприема­нето на виртуалното като реалност. Оттук и последвалата връз­ка ме­жду хайдушките песни и хайдушкото движение; търсенето на ге­незиса на песните в хайдутството. Почитането на тази връзка ста­ва част от националната идеология, чиито измерения се долавят и днес.

През Възраждането реликтите от посветителни обреди само захранват с готови сюжетни схеми фолклорната пе­сенност, в която те съществуват със своята не-обикновеност и оригиналност. С подвизите и героиката подобни текстове се вместват в параметрите на епичното, а с отношението си към индивида и неговите семейно-родствени проблеми - и в тези на баладното начало. Актуализацията и трансформацията на обред­но-митичното осигурява дълъг живот на фабулите в сферата на метафорно-поетическата образност и гарантира тяхното присъст­вие в утвърждаването на формиращата се българска национална култура.

 

Автосправка за приносните моменти в дисертацията

 

1. Дисертационният труд предлага нов тип прочит на добре познатите хайдушки песни. В основата на анализа стои възмож­ността сюжетите и мотивите да се разположат в контекста на българската митопоетична традиция.

2. В работата е представен основния свод на българската хайдушка епика, географското разпространение на мотивите и персонажите, честотата на вариантите. Акцентира се върху общобългарското приъствие на песните.

3. Трудът предлага нова версия за произхода на хайдушките песни - част от обреди за посвещение, десакрализирани и деритуализирани в следващ момент, разпознати като "хайдушки" през епохата на националноосвободителните борби. Проследява се появата и утвърждаването на названието "хайдутин".

4. За пръв път се обосновава съществуването на български (фолклорен) вариант на полово-възрастови посветителни обреди за юноши с подчертано войнска същност. Потърсени са неговите архаични пластове, проявите на този социализиращ институт и обвързаността му с конкретни реални топоси.

5. Проследява се развитието на хайдушките песни в различни жанрови образования - епос, балада. Нов момент е разглежда­нето на хайдушките песни като обект и субект на етнотрансформационните процеси през Възраждането, обосо­бяването им в национален епос и формулирането му като такъв.

 

Списък на публикациите по дисертационния труд

 

1. Потекло и развитие на образа на хайдушкия байрактар, сп. Проглас, кн.2, ВТ, 1995, с.77-82.

2. Хайдутинът на бесило и неговата невеста, В: Общност и култура, тезиси от Вторите Северозападни четения на асоциация "Онгъл", С., 1995, с.26-27

3. За бойните сцени в хайдушката епика, сп. Пир, бр.2, ВТ, 1996, с.115-120.

4. "Бакаджиците" в топонимията и фолклора, сп. Български фолклор, кн.1, С., 1996, с.105-109.

5. Темата за греха в хайдушките песни, В: Библия, фолклор, литература, ВТ 1996, с.51-56.

6. Рефлексии на войнските посветителни обреди във фолклорната култура (общ поглед), сп. Анали, кн.2, С., 1996, с.

7. "Харамии" и "хайдути" в топонимията и фолклора, В: Фолклорни модели на света, тезиси от Третите Северозападни четения на асоциация "Онгъл", С., 1996, с.46-47

8. За семантиката на топонима "Карнобатска кория" в контекста на хайдушката епика, В: Тракиецът и неговия свят, С., 1997, с.292-296.